ЖС "Екатерина Каравелова" - Силистра приключи пореден проект за потребители от социална услуга, на която е външен доставчик

 

В края на м. март 2024 г. приключи проектът за безвъзмездно финансиране на Кризисен център – Силистра, който е с капацитет 10 места, управляван като външен доставчик на социална услуга от Женско сдружение „Екатерина Каравелова“. Той бе финансиран от Фонд „Социална закрила“, по Договор за безвъзмездно финансиране № РД04-148/15.12.2023 г.,  целева програма „Закупуване на хранителни продукти за изхранване на деца и лица, потребители на социални услуги“. С отпуснатите 4 700 лв. в продължение на малко повече от 3 месеца бяха осигурени хранителни продукти за потребителите.

Финансирането даде възможност за осигуряването на богати трапези по празниците Коледа, Нова година, именни и рождени дни на потребителите
от една страна, а от друга позволи на сдружението средствата от това перо да се пренасочат за подобряване на социалната инфраструктура в услугата, осигуряване на необходимите прегледи и медикаменти на нуждаещите се потребители, заплащане на високите сметки за консумативи през зимните месеци (вода, отопление и други възникнали нужди).  

Организацията изказва своята благодарност към държавата и в частност към Фонд „Социална закрила“, относно получената навременна подкрепа, която доведе до подобряване качеството на предоставяната в КЦ услуга „Осигуряване на подслон“ за пострадали от домашно насилие и трафик на хора.

Добронамерени съждения след Общински преглед „Пролетни игри и песни – Силистра 2024“ и импровизирани предложения за перспективни бъдещи културни решения в Крайдунавска Добруджа

 

На 20 април 2024 г. в салона на Драматичен театър Силистра стотици самодейци от няколко поколения показаха продукция на състави от 15 читалища от община Силистра. В своя публикация в. Силистренски бряг през 2022 г. посочва, че преди пандемията, т.е. преди 2020 г., прегледът е продължавал няколко дни и броят на участниците е достигал 800 души (стига статистиката да е била коректна). Всички читалища получиха дипломи за участие в Общински преглед „Пролетни игри и песни“ с подписа на Александър Сабанов – кмет на община Силистра, организатор на прегледа, представена пред участниците от Стилиян Стойчев – заместник-кмет по хуманитарните дейности. Поздравителен адрес изпрати до участниците и областният управител Минчо Йорданов.

От тазгодишната проява първото впечатление е, че в нея се включиха състави изключително с програма в сферата на народното творчество – песни и танци, отделно броени инструменталисти – индивидуални и оркестрови. Не може да не се отбележи високата средна възраст на корепетиторите – почти всички акордеонисти, някои от тях гонещи 80-те години и още влизащи успешно в ролята на безценен „фронт офис“. Очертава се в близките години тотален дефицит на хора, които да подпомагат съставите в това важно качество, което е подсказка общините и читалищата на областно ниво да се замислят за спешни мерки, за да си гарантират бъдеще.

Някои от тези специалисти са като многоръката Шива и като летящи холандци, обикалящи наред, тъй като без тях не се получава дори и една сносна репетиция. Друг е въпросът, че има и алтернатива чрез съвременни озвучителни средства. За тяхното по-ефективно ползване в частен разговор намекна хореографът Симеон Симеонов, който пък от своя страна в характерната за него област е другият пример за дълголетие и активна позиция, включително с дейност в няколко общини. Заразяващ е и примерът на доайен като Дочо Титев – председател на НЧ „Васил Левски“, който въпреки достолепната си възраст продължава да е председател на читалището и солист на певческата група.

По отношение на представеното като съдържание единственото жанрово изключение бе театралната изява на Ирена Владимирова от НЧ „Пробуда“ – село Калипетрово, която представи хумористичен разказ на местната авторка Милка Трендафилова. В това отношение има резерви по читалищата да възродят „театрото“, макар и в най-семплия му вариант – не може в селата съвсем да не са останали хора, които могат да боравят със словото на сцена.

Второто важно впечатление е относно най-масовото участие – в случая на НЧ „Доростол“ и НЧ „Дръстър“ – и двете от Силистра, на НЧ „Родолюбие“ – Айдемир (специално внимание заслужава всеотдайната работа на младия хореограф Недялко Неделчев), НЧ „Дочо Михайлов“ – Бабук и  НЧ „Пробуда“ – Калипетрово, които са и най-големите средища на духовността в общината. Но дори и малки населени места като Смилец и Брадвари се представиха достойно с по няколко свои групи. Както и Българка, където има две читалища.

На първо четене, особено когато гледаш и от позиция „зад кулисите“ подобна мащабна проява, виждаш предстартовата треска, дори у участниците, които са забравили годините си, но все още помнят текстове на песни и стъпки на танци. Дори и на тези с „решение на ТЕЛК“, и на тях не им личи, че в моментна имат някакво страдание. Може би защото българското хоро е отдавна известен „скрит цяр“ – едновременно фитнес и средство за духовно преобразяване. По тази причина, а вероятно е и съответно зависимо от възрастта на населението в населените ни места,  в читалищата са развити повече форми като състави за народни танци и вокални групи за народни песни.

В някои от читалищата са се постарали да извадят от скрина свои местни шедьоври, за да ги показват като нещо, което е типично тяхно (Проф. Иширково, където направиха това преди години и дори го филмираха). Слава богу, този път не бяха показани лазарски танци с участието на представителки на третата възраст, както и на коледари – техни връстници, защото няма естетика в това отдавна напреднали във възрастта мъже и жени да се правят на млади, като „едно време“.

Използвайки повода – отминалия преглед, да припомним, че някога Силистра бе домакин на национална проява без аналог в страната – Преглед на народните оркестри, който в един момент беше подценен и отпадна от културния календар, а предвид горните обстоятелства има „хляб“ в него. Извън обсега на културните традиции останаха и други две знакови събития, които даваха авторитет на областния център – духовна столица на Добруджа. Едното е Литературен конкурс „Златен клас“, който след три издания „замръзна“ още в 80-те години на миналия век. При добро желание обаче винаги може да бъде развит отново, за да бъдат в Крайдунавска Добруджа посети нови семена и в тази „нива“. Преди години подобен опит направи Издателство „Ковачев“, но за момента единствен актуален в прожектора на литературното поприще е конкурсът „Любовта е пиянство или пиянство от любов“, който има място .

В днешно време все повече е необходим в действие принципът на партньорството със спомоществовател или с желаещ да осъществи „едно добро намерение“ с привлечени от него средства, но и със задължителната помощ на местната власт – автор на „социалната поръчка“. Яркият пример за подобно начинание е Националният конкурс за млади изпълнители на популярна песен „Дунавски звезди“, който вече има пет издания, благодарение на взаимодействието – организационно, логистично и финансово, на община Силистра и на инициатора – „Сенсмюзик“ на певеца Йордан Марков, който е родом от Силистра.

По подобен начин може да бъдат осъществени и други мащабни прояви на културно равнище, защото от Силистра и Добруджа са тръгнали плеяда творци в различни жанрове, които могат да бъдат полезни в разнообразни начинания. Да споменем с възхита някои от най-известните от тях: оперната прима Стефка Евстатиева, колегата ѝ оперен и оперетен певец Христо Сарафов; джаз изпълнителите Йълдъз Ибрахимова, Теодосий Спасов и Мая Нова (Стоянова); музикантите Васко Василев – цигулар, Петър Момчев – саксофонист, който има и диригентски опит на бенд, Марек Дяков – освен акордеонист е и композитор, отскоро и диригент на народния оркестър на Професионален фолклорен ансамбъл „Пирин“ – Благоевград, пианистът Антоний Георгиев-Тонто от „Ахат“, китаристът Йордан Йорданов от „Фанданго“ и др.

По-нататък: братята Владимир и Кирил Недеви – първият е главен художествен ръководител на Фолклорен ансамбъл „Българани“ в София, а вторият е начело на ансамбъл за балкански танци в Букурещ, Румъния; Живко Желев – музикален ръководител на Професионален фолклорен ансамбъл „Добруджа“ – Добрич; поп певците Ели Раданова – тя с изяви в София, и Цветелин Илчев – той във Велико Търново в Музикалния театър, вече и с умения в конферанса; народната певица Ивелина Димова – глас на Добруджа, която за кратко бе в родния си град, където се почувства нейното присъствие; актьорите Снежина Петрова, Диана Димитрова, Доротея Тончева – родени или расли в Силистра, а вероятно и много други, които са по-малко известни.

По света и у нас имаме и великолепни танцьори на съвременна основа – с добруджанска жилка дори е и Галена Великова – позната най-вече като жури в телевизионния формат „Денсинг старс“, да не говорим за Илия Добрев – млад, но доказан майстор на спортните танци, в момента един от най-добрите в света, който с всяка своя нова партньорка прави чудеса, Петър Минков е с танцова школа в САЩ; Петя Илиева – дълги години прима балерина в Скандинавия, на която някогашната Фондация „Надежда“ подаде ръка, за да я прати на конкурс в чужбина, откъдето тръгна успешната ѝ кариера. През 80-те години на миналия век Младежки дом Силистра организираше единствения в страната турнир на открито по спортни танци, а след 1990 г. поне пет са конкурсите "Дръстър", дело на Танцов клуб "Импресия" и община Силистра. Подобен провеждаше и Клуб "Елеганс", спомени за което има и Спартна зала "Дръстър" (Манежа). Спортните състезания са отделна тема - по борба, спортна стрелба, колоездене и джудо (редно е да има поне един турнир по баскетбол), както и кросовете, останали в далечното минало - един от тях бе назован "По стъпалата към победата" (по стълбите към крепостта) през есента на 2012 г. по линия на Ротари клуб Силистра.

Всички те могат да бъдат лакмус за запомнящи се и привличащи други участници от страната събития (конкурси, фестивали, академии, обучителни „работилници“) заедно с местните талантливи певци от следващите поколения – примерно от Вокално студио „ДО РЕ МИ“, великолепни актьори – в този раздел при всички случаи трябва да обявим школата на Театрално студио „Артистик“ и самодейните театри в Тутракан, Дулово и Алфатар, изкусни танцьори от ансамблите „Силистра“, „Ритъм“, „Добруджа“ – Силистра, също от Дулово и Тутракан. Дотук изброеното е само малка част от възможните примери, които могат да бъда основа за нещо по-различно и перспективно. Тук, на „габърчето на географията“, където не се минава пътьом, а се пристига по конкретен повод. Добрата новина е, че който е дошъл до „най-северния север“ – най-често по местна покана и рядко по своя инициатива, винаги се очарова от природата, застиналия във вековете дух и от традиционното доброжелателно добруджанско домакинство.

В емблема се бе превърнал и Кукленият фестивал за най-малките „Ян Бибиян“, който в по-далечното минало тъкмо набра скорост, включително и с участници от чужбина, и взе, че без време слезе трайно от сцената. Може би в резултат на нестабилното положение на местната театрална инфраструктура, която може и преди век и половина да е била установена тук, а от 8 десетилетия да е на професионална основа, винаги е била трън в очите на националната „шапка“. От една страна има неразбиране от хората на жълтите павета за ролята на театъра в „дълбоката провинция“, където обаче има традиции и необходимост от протежирана местна структура в район с т.нар. смесено население, гарниран с широк обхват на билингви.

За мен няма да е изненада, ако този иначе обзорен и добронамерен материал подразни „едни“, защото отваря познати, но непризнавани или загърбвани „хоризонти“, тъй като живеем в безпросветно време, когато културните тежнения са на заден план. Възможно е да не се понрави и на „други“, живуркащи на принципа „толкова мога, толкова ми плащат – толкова правя“. Няма начин, ще има и трета „категория“ – на признаващите единствено себе си и нежелаещи да работят с никой друг. Защото това със сигурност означава да кооперират усилия в името на общ качествен  продукт, да признаят нечии по-добри идеи и умения (сред тях освен творчески и мениджърски).

Както и да погледнат отвъд собственото си „аз“ и да потушат личното си его, вместо да го чешат постоянно с вражда, интриги и недооценяване на постигнати успехи. Всичко това се отнася и за водещите културните процеси – политически дейци в заета ръководна позиция в хуманитарната сфера, председатели и секретари на читалища, ръководители на художествени структури и пр.

Не на последно място – със съдействието на най-голямата община в област Силистра, както и на регионалните институции в сферата на културата и образованието, ще е добре да се засили регионалността на събитията в културния календар. Както и да се разшири обменът между формациите в различните общини с цел по-голяма опознаваемост на регионално ниво и евентуално творческо взаимодействие. За раздалечението (хореографът Росен Атанасов с неговите няколко „Ритъм“-а в различни общини е вън от това подозрение, подобно на колегите му Стефан Станчев и Симеон Симеонов, сигурно има и други) има не една и две причини.

Сред тях е дежурното самоизвинение – ковид пандемията, с известни изключения – най-вече кукерските празници в Айдемир, Калипетрово, Варненци и Кайнарджа, гурме фестивалите в Сребърна, Нова Черна, Полк. Ламбриново, Бабук, Смилец, Тутракан (посветения на кайсията); празници с индивидуални особености в Тутракан, Кайнарджа, Малък Преславец, Дулово – включително посветени на традиции на етноси, различни от българския, и още няколко.

Един от примерите в това отношение бе участието на област Силистра в последното засега издание на Национален събор на народното творчество в Копривщица през 2022 г. Предвид създадената тогава ситуация в никакъв случай не можем да кажем, че програмата на Крайдунавска Добруджа беше представителна извадка с най-характерното за областта в сферата на песните, танците и обичаите. Някои от общините определено не дадоха мощно рамо на идеята за оформяне на ефектно сумарно съдържание, което бе в противовес на предишните форуми от 1965 г. насам, когато силистренката програма бе от най-впечатляващите като предварителна организация и реализация. Обратен пример за достойно отношение към най-големия национален фолклорен празник бе малката община Алфатар, представила се с добре подготвен творчески продукт.

Още по-пряко казано: трябва да се познаваме и признаваме първо тук между себе си, дори и на конкурентна основа, преди да тръгнем да изтръгваме възхита в други краища на страната и в чужбина. Всичко това отново минава през добра културна политика на местно и регионално ниво, през добронамерени отношения между дейците в читалищата и културните институции и не на последно място – коректно общуване с местните изпълнителни власти и с местното самоуправление.

Ще стане ли община Тутракан поредната с местен омбудсман - адвокат на народа?

В своя профил във Фейсбук общинският съветник в ОбС Тутракан Кристиян Калчев уведоми, че предстои "дискусия от ползите за въвеждането на Обществен посредник в Община Тутракан 23 април /вторник/ от 17:30 ч. в заседателната зала на Общински съвет - Тутракан". На нея ще бъде представен проект за Правилник за дейността на обществен посредник в Тутракан. Става дума за институция, съществуваща в страна като Швеция от 1813 г. насам, каквато има на национално ниво и в България в изпълнение на ролята "адвокат/застъпник на народа" (първи бе Ганьо Ганев - 2005-2010,, после - Константин Пенчев - 2010-2015, Мая Манолова - 2015-2019, Диана Ковачева - 2019). Омбудсманът е независим в своята дейност и се подчинява само на Конституцията, законите и международните договори, ратифицирани и влезли в сила за Република България.

По неофициална информация незначителен е борят на общините в България с общински омбудсман, избиран от местните общински съвети (към 2016 г. според официалната статистика става дума за 11 общини от общо 265 в страната). Община Силистра бе сред първите, след като през 2006 г. Коалиция от неправителствени организации ДЕЛТА (Дунавски единно лоби за толерантност и алтернатива) подготви по финансиран от чужбина проект и го прокара през Общински съвет Силистра. Проведен бе и конкурс, на който бе избрана Румяна Чанкова - дотогава председател на РКС на КНСБ и общински съветник. На този пост тя бе в продължение на цял 4-годишен мандат. През 2010 г. същият Общински съвет взе решение да ликвидира институцията "омбудсман на община Силистра". Случи се в ситуация в местния колективен политически законодателен орган, в която тогавашното мнозинство не успя да наложи свое предложение.

С пост във Фейсбук актрисата Диана Димитрова обяви, че напуска театралната сцена и киното

Тези дни в личния си профил във Фейсбук актрисата Диана Димитрова (на снимката), родом добруджанка - възпитаничка на СУ "Никола Вапцаров" - Силистра, публикува текст, в края на който четем: "Преди да са тръгнали други грозни слухове (бел. - за някои от тях тя споменава в първата част на поста си), скъпи хора, трябва да знаете, че напускам театъра. Не ме виждате никъде по телевизията, защото отказвам участия. Приета съм в една от най-добрите академии в света за 3D и 2D анимация! Успях да се преборя на изпитите! За мен беше чест да бъда Ирина в театъра след голямата - Невена Коканова!. 63-тото последно представление (бел. - става дума за постановката "Тютюн" на Варненския театър) с мое участие ще бъде в София. Беше чест и да съм д-р Огнянова (бел. - в сериала "Откраднат живот"), въпреки трудностите и да притежавам най-ценната награда, тази от Вас за най-любима актриса".

С ПРЕДКОЛЕДНО БЪЛГАРСКО НАСТРОЕНИЕ В ЦЕНТРАЛНА СЪРБИЯ С ПРОЕКЦИЯ ДО НЕОБИКНОВЕНАТА СЪС СВОЯ ЧАР ПРОВИНЦИЯ ВОЙВОДИНА

В историческия план един от трите полуострова на Стария континент, а именно Балканският, е останал с прозвището си „барутен погреб на Европа“. Предвид обстоятелства, наследени от предишни времена, това несимпатично клеймо няма как да бъде изтрито. Векове наред в рамките на различни империи са били териториите, планините, реките и природните богатства по „нашите земи“, както и съответните народи в различните части на района. В сложни за света времена тук са водени войни за територии с нечие непременно желание да защити на всяка цена свои стратегически и икономически интереси. И в резултат на това някой чужд завоевател да черпи с пълни шепи от заварените културно-естетически натрупвания. Колкото и да са се намирали в процес на отричане, толкова те са били и използвани в името на възхода и господството на поробителя – бил той римлянин, византиец, османец или някой друг с произход по съседство. 

Днес на Балканите, където са родени 26 императори на Древния Рим, както и някои световно признати знакови пълководци – Александър Велики, Флавий Аеций и др., върху около 500 хил. кв. км граници делят 12 държави. С уговорката, че 7 от тях не излизат извън пространството на балканската, т.е. планинската верига, дала име на полуострова. В туристическия смисъл не всички от тези страни имат непреходна слава и съответно малка част от тях са в „топа“ на най-посещаваните дестинации, независимо от напластяванията на цивилизационни процеси. Безспорно Гърция е пример за това как всяка легенда и руина, почти без значение в какъв вид са запазени, може да са лакмус за жадния за приключения турист. Може би защото е парфюмирана с древна история, представена в симпатичен обобщен вид, а и повече от половин век насам хора от всички континенти са привлечени от нейните острови и старини. 

Без съмнение това се отнася все повече и за Турция, макар че сравнението не е равнозначно, защото едва 3% от страната е „европейска“, докато огромната ѝ част е в Азия. Магията на морето успешно използва Хърватия, а Черна гора я съчетава с планинска симпатика по забележителен начин, включително привличайки инвеститори в бранша – голямата част от които идват от Русия. В определена, макар и в привидно по-малка степен това се отнася за България и Румъния, докато Албания е в процес на прогрес с разнообразни предложения за туристически пакети по вода и суша. По-скромно е положението в Северна Македония, а с елементи на колебание в това отношение е Босна и Херцеговина. Някак встрани от класацията стои Словения, която и без това винаги е гледала по-западно от Балканите. За Косово като „най-млада“ държава с особен статут тепърва ще стане ясно дали ще влезе някой ден в подборката по туристическа линия. Освен ако не „измисли“ характерни поводи за внимание към себе си, своята природа и наследените арте факти. 

И остана Сърбия, която като доминиращ в продължение на десетилетия държавотворен играч, водеща в това отношение с език и култура, бе в основата на някогашната гръмка Югославия, чийто разпад бе предизвикан по различни причини в края на миналия век. Над 30 години по-късно съжалението за това, че не съществува СФРЮ, почива преди всичко на спомена за нейната съвкупна икономическа мощ и съответна относителна политическа тежест в годините на Студената война условно между Изтока и Запада. Както и за отсъстващата вече блестяща и с нищо незаменима възможност тогавашните югославяни да пътуват свободно по света, където да работят и печелейки някъде там пари да пазаруват с тях в родината си чрез Mastercard. Впрочем за тази „най-приемана“ по света услуга за банково разплащане в останалите соцстрани тогава още не бяхме и чували. 

Признава се обаче, че вече ги няма онези весели и жизнени хора балканци, чиито паспорти заслужено бяха обявявани за „най-скъпи“. В днешно време, като изключим софиянци и жителите на някои съседни крайгранични райони в западна посока, обърнали на махала близки до границата сръбски градове и курорти с минерални извори с температура 47 градуса, за другите краища на страната съседката ни оттатък Балкана не е място, до което се предлагат често и разнообразни маршрути за почивки, както и екскурзии. Независимо от най-малко два факта: близост в езиците и манталитета на двата съседни народа, и, разбира се, приблизително еднаквия жизнен стандарт. Популярни отново за столичани са т.нар. гастрономически турове „уикенд пакети“ в градове като Димитровград и Пирот, тъй като се смята, че все още в Сърбия има добро земеделие и животновъдство, гарантиращо консумация на „чисти селскостопански продукти“. 

А и няма как да е иначе – легендарен е прословутият сръбски „рощил“ (скара), пилешкото е с реклама от специални породи, а специалитетите са от речни риби. Не се застъпваме за еликсири, които са неизменна част от тукашната трапезна култура, като „дулова“ (дюлева) и „крушова“ ракии („вилямовка“). Отделно е питането колко ли пък дюли има в Сърбия, че чак толкова много алкохол да се произвежда от така стипчивия и никак несочен плод? Добрата новина е, че българите имаме принос за „менюто“ – тук, за да е ясно, че клиентът пита за стограмка, „голямата ракия“ е известна с прякора „бу́гарска“. За клиенти на заведения от висш клас трябва да се отиде в Белград в кръчмите на сръбската бохема, намиращи се на ретро улица, наречена „Скадарлия“ – там са прословутите кафани „Трите шапки“, „Двата елена“ и др. В тях силен акут е музиката, изпълнявана от оркестър на живо (под сурдинка да кажем, че става дума за „заведения с жива свирка“, казано по сръбски с намигване по български). 

Разбира се, за създадената в миналото пътна инфраструктура малка подробност е, че в Ниш е роден императорът Константин I Велики, за когото сърбите отскоро говорят с гордост. Любопитно е обаче, че самият той е обичал много Сердика (днешна София) и дори, според наши историци, е искал вместо малкото рибарско градче Византион нея да направи нова столица на Византийската империя през 330 г. А колкото до пътищата, още във II в. по времето на император Траян в Римската империя е имало изградени над 100 хил. км пътища. В средата на м. декември 2023 г. по линия на софийската туристическа фирма „Лоял травел“, благодарение на силистренката Свидна Динева като неин представител, група добруджанци и техни родственици от столицата тръгнаха на предколедно пътуване до Ниш – Белград (и двата града са в Централна Сърбия, която е с площ 77 хил. кв.км) – област Войводина (автономен район с мозайка от етноси, чиято площ е под 20 хил. кв.км с главен град Нови Сад). 

То ни даде възможност в късите дни на последния месец в календара да надникнем с празнично любопитство в настроението на трите най-големи града в Сърбия. А пътьом и в един малък техен събрат – град Сремски Карловци, останал със запазено място в културно-просветната и в религиозната част от историята на страната. На практика Белград – естествена граница между „световете“, включително между две култури – православната и католическата, и Ниш – някога със сериозно българско присъствие, се намира на трасето на стар римски път – първата в империята магистрала. Това е „Виа Милитарис“, по която са се придвиждали в продължение на векове безчетни легиони от Галия чак до Сирия през Константинопол за връзка с Ориента от Виена насам, а днес едно „отклонение“ води и до Гърция. Между българите и сърбите има много общи, но и някои другинеща, които са  различни, но се оказа, че и при тях по време на избори се правят тънки „номерца“, от които инициаторите за провеждането им имат някакви изгода. 

Нашата екскурзия съвпадна с навечерието на изборите за президент и частично за местни власти. Един от дискусионните въпроси по темата бе колко са жителите на целия град Белград, разделен на 17 общини, 14 от които се намират от страната на р. Сава, и каква част от тях съответно имат право на глас. Та, според някои източници, населението сума сумарно е между 1,7-2,2 (с предградията) и 2,5 млн. (с околните населени места). Както се казва, върви ги преброй и докажи точната цифра. За инициаторите за „разминаването“ е важно да има повече бюлетини в изборните урни, но явно не в резултат на „мъртви души“ в списъците, а благодарение на хора, вписани допълнително в тях. 

Речено без преструвки, това е положението в един град, който винаги е бил разкрачен между Изтока и Запада. При това точно тук река Сава, над която има цели пет моста, се влива в по-голямата си посестрима Дунав – една от четирите на света водни дестинации, изтичащи от Райския извор. Величествена е гледката от едно средищно място на крепостта „Калемегдан“ (около Паметника на победителя), откъдето се вижда сливането на реките, след което водната артерия, обединяваща десет европейски държави, прави завой, за да тръгне…нагоре. Твърди се, че от тази позиция дори и националният ни герой Васил Левски – и не само той, най-вероятно в беседа с възрожденския ни гений Георги Сава Раковски, се е удивлявал по време на участието си в легендарната Първа българска легия именно в Белград. Дали пък в определен момент точно тук той не е твърдо решил, че борбата за освобождение на българските земи е неговото призвание? 

Още повече, че градът има и българска история. За него във вековете са се борили различни народи. По някаква статистика се знае, че във водените за крепостта 40 войни са дадени общо 2 млн. жертви от всички „страни“, от името на които армии са участвали в боевете. Днес крепостта е културно-исторически парк с два музея и обсерватория, със зоологическа градина и с кът, в който отдавна изчезнали животни като динозаврите събират погледа на хора от всякакви възрасти. Децата може и да се плашат от звуците, издавани от прототипите на праисторическите екземпляри, но „срещата“ с тях е незабравимо преживяване. Разказват и за наличие на атракция в лицето на прастар крокодил, който вече е толкова уморен от живота, че дори не му се мърда, за да показва на посетителите как и на 90 години още е жив. И докато човек мисли за него и за изтеклото време, може да си купи пътьом кафе и чаша греяно (на сръбски – ку́вано) червено вино. Така му прилича в навечерието на Коледа, когато слънцето грее, без да топли, щипейки с напомнянето за действащия зимен декемврийски месец. 

Малко еклектично „звучи“ като експозиция на открито подредената изложба от военна техника от по-ново време, обаче силистренецът се успокоява като се сети как оръдия от съвсем различен исторически период са акцент на територията на крепостта „Меджиди табия“. Защото и у нас, и по света в днешно време навсякъде трябва да има от всичко по малко, но за всеки вкус и по адрес на най-немислими очаквания. За съжаление, няма време за оглед на паметниците в парка, за да установим от кои времена са и кого с тях се настоява поколенията да помнят отделни личности и/или важни исторически събития. Впечатлението от бърз поглед показва, че не се набиват на очи бюстове и паметни плочи в чест на герои от Съпротивата по време на Втората световна война. Дали не е сметнато, че няма нужда в един бъдещ ден някой невежа или пребоядисал се политически адепт да им посяга, като ги премахва или поругава? 

Макар че, казано по нашенски – визирам възрастна великотърновчанка от 80-те години на миналия век, която като гид доброволец пред нас, тогавашните студенти, в подножието на знаковата църква „Св. 40 мъченици“ споделяше умозрително „Момчета и момичета, историята е юргански чаршаф – всеки го обръща от страната, която според него е чиста“. Не зная дали и за днешните сърби се отнася, но един от екскурзоводите ни обяви, че и при тях през последните десетина години се е смъкнал „гардът“ на борбените „плави“, казано на запалянковски език. Може би са се изчерпали съпротивителните им сили срещу „световното статукво“? А вероятно ефект дава и процесът на „изтегляне“ в страните от ЕС, при това без страната да е част от тях, на специалисти (включително лекари), на млада работна сила и на доказани умове. 

Там те работят и служат на цената, каквато им определят „господарите“ на Стария континент, подобно на много българи и на други нации от бившия соцлагер, също привлечени от относително по-големите възможности за реализация и привидно достойно възнаграждение. Добро впечатление прави, че по време на избори няма върволик от плакати на знайни и незнайни кандидати, а само предимно партийни профили, качени на огромни билбордове с видими отдалеко логá и слогани. В редки случаи при мажоритарен избор се появяват образи на личности с кратки послания от тяхно име плюс едро изписан съответен номер за гласуване. 

Иначе като сянка от миналото е останал споменът за събитията през 1999 г., когато бяха бомбардирани Белград и Нови Сад. И той обаче, казват, е претърпял преосмисляне. Едва ли това се отнася за легендарните концерти по мостовете в столицата, когато са се събирали много хора на едно място, за да оформят жив щит, предотвратявайки бомбежа им, както това се е случило в Нови сад. Славен спомен е и моментът със сваления случайно невидим американски самолет, част от който впоследствие е пратен за изследване не къде да е, а в Русия. Във всеки голям град внимание заслужават площадите, запазените старинни сгради и най-важните средища за забавления и търговия. 

В Белград има 4 големи площада (един от тях е Площадът на републиката), като най-известният и най-стар е „Теразия“ – името му идва от кантар (терезия), тъй като някога тук е имало пазар. Площад „Студентски“ за нас, туристите от Силистра, бе мястото за ориентир, откъдето се отправяме за хотела си в Земун край р. Дунав – някога отделен град, сега част от столицата. И без екскурзоводът да ни съветва, тръгваме по търговската улица „Княз Михайлов“, като преди това сме се снимали пред хотел „Москва“. А той е красавец в руски стил с голям фонтан пред него, който впрочем не е единствен по рода си в централната градска част. Не стана ясно дали тече вода от старовремските чучури – самите те произведения на изкуството, но зима е все пак, студът е актуален за момента и никога не се знае кога ще замръзне една чешма, пък била и тя достатъчно възрастна, за да предвиди какво я очаква. Цялата улица „Михайлова“ е само 680 м, но е най-дългата в центъра по предназначението си и е най-добре украсена преди големия празник Коледа. Отделно по нея е шансът на случаен принцип да се попадне на някой от многобройните мини пазари с разнообразни празнични стоки, разположени в компанията на елхи с гирлянди и играчки, както и на гигантска снага на забравения от нас, българите, новогодишен образ, какъвто е „Дядо Мраз“ („Дедо Мраз“ по сръбски). Разбира се, и отново непредвидена „срещица“ с топлина във вид на вече запомненото греяно вино. Някои от дървените къщички, приютили сергиите, са на колелца – хитра приумица, позволяваща на съоръженията с остри триъгълни покриви да бъдат местени на различни места. По предварителна информация знаехме, че наоколо няма прехвалени молове, защото големите са някъде другаде, поради което влизаме в някои от тях само от любопитство и за акумулиране на още положителни температурни градуси. 

И в дневната разходка, последвала нощната, установяваме, че не е завидно изобилието от кафенета и „заведения“, както е примерно по „Витошка“ в София. Все пак, особено в предобедните часове, който търси – намира място, където да си купи хубаво кафе, само дето е в къс „вариант“ („тука е така“), но по-важното е, че общо взето е на поносима за български екскурзианти цена. По отношение на транспорта в Белград – две малки „подробности“. Първо, в града все още няма метро – столичани признават, че им го обещават преди всеки парламентарен или местен избор, но все без последващ резултат. Засега последно до 2027 година трябва да са готови две линии за връзка с два отдалечени квартала. Иначе, както в много други големи градове по света, и тук се оплакват от трудното придвижване с автомобил, особено в работните дни. 

Другото, което трябва да запомним е, че закупуваните от киоските (будки за вестници и др. дребни неща) билети са с отбелязани часове за начало и край на използването им. Е, оказа се, че дори на средищно място няма откъде да се снабдиш с „хартийката“…, защото била свършила, но всеки втори попитан гражданин ни успокояваше, че в почивен ден няма проверка от кондуктори, следователно бива да се пътува гратис. Българинът обаче е Тома Неверни и няколко пъти проверихме информацията, преди да се доверим и да се метнем на автобуса, за да тръгнем за „центъра“ на Земун, някъде около който се намира и нашият хотел. 

В движение обаче вземаме решение да слезем на непозната спирка и да тръгнем пеш до старата т. нар. милениумска кула „Гардош“ („Сибинянин Янко“). Тя е с вид на фар, изграден в смесен архитектурен стил, включително римски елементи, от който се открива прекрасен поглед към целия град и особено към нашия любим Дунав. Става дума за единствената оцеляла от общо 4 подобни маджарски кули, като тази е построена през 1896 г. в чест на 1 000-годишнината от създаването на унгарската държава. Разбира се, като всяка подобна структура – висока и тясна, и за капак – с виещи се стълби, тя никак не е подходяща за хора с усещане за клаустрофобия. За тези, които нямаме подобни притеснения, на финала по обхода на кулата като кръгла зрелищна площадка се оказа, че си струва мини пътешествието и входната такса. Случаят е поредно доказателство, че винаги е интересно да тръгнеш в определена посока, за която само знаеш коя е крайната цел, но не и пътя, по който до достигнеш до нея. 

Връщането излезе също интересно, защото си потвърдихме казаното от екскурзовода, че предградието Земун е друг, различен от столицата град, макар двете агломерации да са разделени само от мост над река Сава. Простото обяснение е, че Земун се намира в Австро-унгарския ареал, където има видимо съчетание в архитектурните нюанси на сградите (барок, ренесанс, виенски сецесион и пр.). Те са повлияни и от времето на Хърватско-словенското царство, и по този начин се заявява спокойно, че по начина на мислене и поведение на хората тук става дума за нещо, което не е съвсем „по београдски“. Както знаем, съдбата, а най-често и геостратегическите интереси, събират на едно място хора с нееднакъв „произход“, минало и културни ценности, предлагайки им изпитанието заедно да живеят и да изграждат общо бъдеще. В случая това е Земун (славянска дума, означаваща „землянка“), наричан още „забележителният различен квартал“. Неговото начало като населено място е от преди 8-9 века и в съвремието ни е свързан с легендарния едноименен „клан“, чиято дейност е друга тема, нямаща нищо общо с туризма. 

В момента православната църква „Св. Сава“, побираща 12 хил. души, което я прави най-голямата на Балканския полуостров, е на път да се превърне в акцент №1 в Белград. Заслуга за нейното доизграждане, казват, има и Русия, направила внушително дарение за блестящия вътрешен вид. Лично президентът на Руската федерация Владимир Путин е участвал в ритуал, оставащ за историята на храма, свързан със светец със светско име Растко Неманич. Погребан е първоначално във вече споменатата по друг повод църква „Св. 40 мъченици“ в старата българска престолнина Търново. Обяснимо е защо всички текстове са на църковен книжовен език, който ние наричаме старобългарски. Отделна е темата, че в Сърбия от няколко десетилетия – още от времето на Федерацията, в училище се изучава и писане на латиница, не само на кирилица. Това е своеобразен реверанс към по-западно намиращите се тогавашни републики, в които религията е католицизъм. 

И днес в Сърбия излизат вестници на двете писмености. Дори се твърди, че предвид особеностите на някои букви, за нас, българите, е по-лесно четенето на латиница, макар кирилицата да си остава „официална“ за администрацията. Обяснението по темата е, че Вук Караджич – сръбският езиковед, реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език, реформира кирилската азбука на принципа „да се пише, както се чете, и да се чете, както се пише“. В област Войводина официалните езици са 6 заради отделните малцинства. Българско сред тях няма, макар че живеещите там от края на XVII в. българи католици са част от 30 националности в района, което дава право да бъде определен като мултикултурален. В някои населени места има компактни общности, поради което в тях сръбският език е втори за изучаване. Заради живеещата там унгарска общност има населени места, чиито имена са изписани и на унгарски. Между другото, хърватин налага термина „славяни“, а за етнос „сърби“ се говори за пръв път в IX в. 

Според статистика, в момента 200 000 руснаци имат собственост в Сърбия, респективно в Белград, тъй като са с постоянно местожителство. По направени сметки, точно те са „виновни“ за поскъпването на имотите в столицата, примерно до кота 3 000 евро за кв.м жилищна площ. По ирония на съдбата в българските земи през 1236 г. намира смъртта си след прекарана пневмония въпросният сръбски просветител и пръв архиепископ по тези земи. Той е един от синовете на средновековния владетел Стефан Неманя, велик жупан на Великото княжество Сърбия. На 6 май 1237 г. мощите на светеца са пренесени в Милешевския манастир в Рашка. На 27 април 1594 г. те са изровени по нареждане на великия османски везир Синан паша и са изгорени символично на тогавашния централен площад в Белград. Покрай историята на светеца се отваря приказка за това, че благодарение на българите в Атон е спасен като сръбски Хилендарският манастир, тъй като от Зографския му събрат са изпратени наши духовници, за да формират изискуемата минимална бройка от 9 души чернодрешни обитатели на обителта. 

Българска връзка има и самият Белград, който е известен с поне 10 други имена. И това не е неочаквано, предвид съдбата му през вековете. Повечето от наименованията са от унгарски произход – макар и като автономия, през по-миналия век територията е била част от Австро-унгарската империя. После преди създаването на СФРЮ „сърби, хървати и словенци“ са били заедно (3 в 1) под шапката на общ крал. Когато Белград е бил най-западната точка на някогашната българска империя, той е наречен от нашите прадеди „бял град“, което идва от „бели хълмове, бели скали“. Този град не е бил винаги столица на „държавата“, тъй като Крагуевац е първата на Княжество Сърбия (автономно образувание за периода 1830-1882 г.). 

 През 1936 г. започва изграждането на фамозната днес църква „Св. Сава“ с червени тухли, но Втората световна война осуетява проекта, замислен във византийски стил. Продължението идва, вече благодарение на технология с панели, чак през 1985 г., за да види началото на своя финал близо 40 години по-късно. Централният купол е толкова голям, че се е наложило да бъде монтиран с помощта на 4 крана. Специалистите твърдят, че мозайките в храма са завършени на 99%. Височината на църквата е 70 м до подкуполното пространство, а кръстът е висок 11 м. Във вътрешната „украса“ някой с тънък усет е преброил 7 000 цветови нюанса, а мраморните елементи са също с различни разцветки. 

Близо 50 са камбаните на църквата, чиито чукчета ще командва компютър, за да се чува техният звън. Най-голямата е тежка 4,7 т и е дарение от сърбин от САЩ. В района на храма е паметникът на нейния патрон, който пък е руски подарък. До терасата на върха на църквата, която е с 4 кули и 3 входа, ще води асансьор. Вътре в нея има изписана на 24 езика молитвата „Отче наш“, включително на български – на централния вход. На цар Борис Български и на Паисий Хилендарски също са посветени надписи. Малко известна подробност е, че, за разлика от България, където имените дни са на почит, то в Сърбия цяла една фамилия почита определен светец. 

И като сме почнали за мега проекти, да кажем, че от 60 години насам Белград си има своята инфраструктурен гигант – побиращия 80 хил. зрители стадион „Райко Митич“ с прозвище „Мала Маракана“. Той няма статут на национален стадион, защото в Сърбия нарочен за такъв липсва, но има очакване това да се случи с нова спортна придобивка, чиято първа копка се очаква да стане факт до 2027 година в района на новото летище, носещо името на изобретателя Никола Тесла. Впрочем, за неговата родственост спорят и хърватите, но самият той се определя за сърбин, макар че наскоро наши изследователи го изкараха и българин. Намиращият се на път за Земун стар хотел „Югославия“, който е с гръб към вече смесената със Сава р. Дунав, също е рекордьор в минало време, и е бил обект за обстрел по време на събитията в края на миналия век при американските бомбардировки. Казват, че подземието му е ценно, защото е имало специално предназначение в „онези времена“. 

„Београдчанка“ е първият в Белград небостъргач, който е от 70-те години на XX в. За отбелязване е, че Белград е извън зоните, за които се знае, че са сеизмични, т.е. тук земетресения не се случва да стряскат населението и гостите на града. Точно обаче „игра на земята“ прави така, че в днешната област Войводина някогашното Панонско море, появило се преди 20 млн. години, да се превърне в езеро, изтекло в Черно море, за да образува на негово място голяма низина, носеща същото име и намираща се 200 м под морското ниво. Днес тук е житницата на Сърбия и още по време на Австро-унгарската империя са копани канали за отводняване, в момента ползвани…за поливане, защото през лятото температурата на въздуха достига 40-45 градуса. 

Почвата е богата на минерали, поради което се ражда добра реколта от царевица, пшеница, слънчоглед, рапица, тютюн; има и овощни градини. Много от селата са изградени в концентричен кръг, като 4-те им най-важни сгради се намират на кръстовищата на най-централните улици, докато в последния „пръстен“ са т.нар. зимни къщи. Летните са нещо като чифлици и са извън населените места, превърнати понастоящем и в места за селски туризъм. Някои земеделски формирования стопанисват до 3 000 хектара земя. Ниско, ниско, но има и „планини“ с „върхове“ до 500-600 м надморска височина. Някога те са били „острови“ в онова море, което е изчезнало преди 11 млн. години, а днес са част от Фрушка гора („Сръбският Атон“). Това е верижна планина в област Срем, в която в предишни векове е имало 29 манастира, а днес е национален парк със 70-годишна история, в която се вписва и „дървото на славяните“ (липата). 

Точно в тази област е средновековното градче Сремски Карловци. Наричано е още „духовно сърце на Сърбия“, тъй като е седалище на епархия, в която е лятната резиденция на сръбския патриарх, помещаваща се в сграда от XIX в., обявена за най-внушителната по рода си в цяла Войводина. В града се съхранява и архивът на Сръбската академия на науките. Населеното място се намира на т.нар. „Вински пут“ („Път на виното“), за който пътувайки по магистралата човек неведнъж може да види указателни табели, подсказващи къде наоколо има населени места с винарни. Защото районът е подходящ за лозови насаждения – тук пече силно слънце (според познавачите, това е резултат от отражения от р. Дунав) и наоколо се намират 137 минерални извора, което гарантира реколта от качествено грозде от местни сортове, повод да се прави хубаво вино. 

Никак не е случайно, че в една от бутиковите изби е задължителната от спирка в градчето, останало в историята покрай важни събития, тъй като на няколко пъти е място за ключови за Балканите, а и за света събития. Тук за първи път във формат „кръгла маса“ в международни политически преговори е подписан мирен договор („Карловацкият мир“). Това става през м. ноември 1698 г. след края на военните действия между Османската империя и Свещената лига (различни европейски сили, сред които Хабсбургската империя, Полша, Венеция и Русия). Случаят е запомнен в палатка с 4 входа, в средата на която е била въпросната „маса“, необикновена като формат за подобни сериозни междудържавни дела. Парадира се и със съществуващия „параклис на мира“. 

С тукашен адрес са първата сръбска гимназия, открита през 1791 г., както и семинарията, съществуваща и днес със славата си на втора по рода си в православието след тази в Киев (не стана ясно класацията по какъв критерий е направена). Исторически характер има и още едно събитие в този град с 10-хилядно население: през 1848 г. от балкона на кметството – сграда на два века, е обявено началото на сръбското княжество Войводина. Насреща е друг архитектурен пример без аналог в областта – бароковата Римокатолическа църква „Св. Троица“. За нея специално се отбелязва забележителността на огромния ѝ иконостас, както и отсъствието на икони, „заместени“ с картини на исторически теми. 

Обект за фото сесия е фонтанът „Четирите лъва“, който, за да бъде непременно забелязан, е награден с легендата, че който пие вода от чучурите му, непременно ще се върне в града, за да заживее в него, както и че водата, идваща от Фрушка гора, е спасила населението от епидемии. От другата страна на площада е също впечатляваща сграда в „моравски стил“, където е гимназията, за която казват, че в цялата страна тя дава най-добро езиково обучение на 6 езика – два „мъртви“ и четири „живи“. Хвалят също като най-добър в Сърбия и местния Хор на момчета към Духовната академия. 

Хит в града е вино на име „Бермет“, което е с горчиво-сладък вкус и „тежи“ 17 градуса. Негов родоначалник е местен манастир и дълго време рецептата е била тайна, но после е „разсекретена“. Слави се с гъстотата си и с есенция от над 30 билки (вкл. пелин), отлежали две години в мед и сушени плодове, което осигурява особеностите на преживяването при неговата консумация („когато му дойде времето“). Допълнителен момент в рекламата му е, че е напитка с 300-годишна традиция, каквато е сервирана в дворците във Виена, че дори и в ресторантите на трагично известния трансатлантически кораб „Титаник“. Собственикът на винарна „Байло“ е четвърто поколение производител на вино от 80 домашни и 20 външни сортове грозде, отгледани върху 10 хектара. Безценен, макар и шеговит, е рекламният слот „Берметът е най-доброто за мъже вино, но когато го пият жените“. 

Град Ниш е град на кръстопът, който е трети по население в Сърбия и е бил в миналото център на вилает в Османската империя. В него 3 000 жертви са дадени при първото сръбско въстание през 1809 г., като сред тях е имало и български четници, участници в сражения срещу 30 000 души от османските войски. С черепи на близо 1 000 убити е била създадена някога каменна конструкция (кула) – на турски „Челе кула“, превърнала се в свидетелство за жестокостта на военните действия за Нишката твърдина (крепост). Тя е описана през 1830 г. от френския поет и пътешественик Алфонс дьо Ламартин („Видях голяма кула, издигаща се посред града, бяла като мрамор“). През 1894 г. е издигнат параклис около кулата, от черепите в която са останали 50. 

Ниш и околностите му са район за пазарен и културно-възстановителен туризъм – СПА-центрове, бани и др. Минералните води, идващи от 500-600 м под земята, при това с огромен дебит, се ползват и за възобновяема енергия – за отопление и за осветление. Подобно на много други средищни градове от древността до наши дни, и този град се слави със своята крепост, която е наблюдавана от ЮНЕСКО, защото е сред най-запазените в централната част на Балканския полуостров. Изградена е в началото на XVIII в. и в момента със своите 22 хектара площ е част от парк със свободен достъп. Веднага след „входа“ вляво е разположен музей на музикални инструменти, по-нататък е магазинната част, следва възможност да се изкачи всеки посетител върху каменния зид (крепостни стени, дълги 2,1 км), за да обходи с поглед града и хоризонта над него. 

В крепостта има метеорологична станция, която осигурява данни за синоптични прогнози за града. В нея от 1966 година се провежда Нишкият кинофестивал. Сред забележителностите на Ниш е т.нар. казанджийско сокаче, където може да се седне на раздумка със Стефан Сремац, ловеца Калча и кучето му (става дума за пластична скулптурна композиция до паметника на едноименния сръбски писател и хуморист). Ситуацията е толкова симпатична, че обикновено при публикуване на снимка на някого в компанията на тримата въпросни „герои“ винаги се намира някой, който да възкликне: „И аз искам да пия с тия господа вино и „Наздраве!“ да им кажа!“. Иначе наоколо – улица като всяка друга с търговско предназначение. 

За съжаление, общият вид на града в централната му част в архитектурно и в естетическо отношение видимо отстъпва на всичко видяно в Белград и Нови Сад. Някак картината е сива, семпла, без блясък и суета, нищо особено не ти задържа вниманието и като че ли ти се иска да си тръгнеш час по-скоро, без да си обещаваш как идваш отново и отново. Кой знае, след време може да се окаже, че ще има какво да се види и тук, примерно в разположения върху 22 хектара дворцов комплекс „Медияна“ – там, където е роден императорът „покръстител на Европа“ Константин Велики (вече са намерени мозайки от „онова време“). 

Любопитно припомняне е, че за него в родината му се говори едва от двадесетина години. С надеждата, че благодарение на държавника, променил хода на историята, който се слави и като гениален в древността визионер – светец заедно с майка си Елена, ще се повиши интереса към град Ниш. Не е за пренебрегване и българската връзка от стари и нови времена, като тръгнем от факта, че по тези земи в IX век идват български монаси, за да развият духовността и да раздвижат живота в манастирите. 

Пътят от Белград до Нови Сад е дълъг стотина километра и преминава по хубаво равно трасе с обширен кръгозор към хоризонта, както му прилича на низина, за която стана дума по-горе. За нас от Силистра е винаги интересно да попаднем на място, което също се гордее със своя Дунав, независимо дали има от същия ъгъл онези прословути добруджански залези, в които слънцето застива над насрещна Румъния. Още повече, че тук от другата страна на реката е Фрушка гора, тукашната „планина“, на която е кацнала друга славна крепост – Петроварадинската. Никак не е странно, че и тя е задължителен екскурзоводски каданс, макар да трябва да се катерят доста стъпала, докато се стигне първо в подножието на най-високия тук хълм, където е мястото, превърнато в площадка за фото сесия към града и към реката. 

Най-краткото представяне на обекта е „ключово фортификационно укрепление по т.нар. военна граница и знаменито съоръжение на военната мисъл от края на XVII век“ в Петроварадин, днес предградие на Нови Сад, връзката с което е през дунавски мост. Подобно на силистренските си събратя в минало време и тукашните укрепления са били с важна роля по римския лимес. Те са основа за изграждане на настоящата крепост със сумарно дълги 16 км тунели за „голямата турска война“. В крепостта подземията и галериите са разположение на 4 етажа. По подобаващ начин са запазени бастионите, рововете и капиите (портите) – свидетелство за живота на 30-те хиляди войници, които е могла да побира крепостта. 

Любопитна подробност е, че във времената – средата на по-миналия век, когато крепостта е била и място за въдворяване на неблагонадеждни лица, тук затворник е бил и Любен Каравелов. Във всички случаи обаче остава хубав спомен от територията на „Гибралтар на Дунава“, както наричат крепостта, и от срещата с интересния часовник, издигащ снага над реката. Подобно на крепостите в Белград и Ниш, и тази в Нови Сад има културно предназначение, включително да бъде домакин на голям международен музикален фестивал на име „Exit“. Излишно е да натъртваме колко изящна е архитектурата на града, в някои от шедьоврите на който са настанени кметството, музеи и други институции. Между тях се простира и пешеходната улица „Змайовина“, където дори има заведение с японско меню. 

Почти е сигурно, че туристът ще има повод да мине и по улица „Дунавска”, водеща до градския парк – в него за Коледа имаше заледена пързалка за кънки, и стигаща до своя „патрон“ – едноименната река. За коледните базари няма да разказваме упоително, защото трябва да повторим картина и впечатления от столицата, а и настроението бе едно и също. За разлика от подунавието в България, в Нови Сад има крайдунавски плаж, известен като „Щранд“, над който минава и един от трите моста над Дунава. Както впрочем и в Белград могат да плажуват – там това става на т.нар. остров „Ада“, който със своите 8 кв. км и 7-километрова плажна ивица е заслужил да бъде наречен „море“. Посещавалите го знаят, че на тази територия има места за гмуркане, за каране на водни ски; изградени са игрища за тенис, волейбол, бейзбол, баскетбол, съоръжения за алпийско каране на ски, както и велоалеи. 

Завършва поредното туристическо приключение, този път в съседна Сърбия, която със своята неподправеност ни подари приятни мигове в дните преди Рождество Христово и Новата 2024 година. За да си потвърдим представата, че народите на Балканите имаме много общо помежду си, като е предварително е ясно, че делим наследство по линия на културни процеси, исторически събития, генни смеси и какво ли още не. Във вековете, разбира се, са се нареждали едно върху друго и разминавания, понякога натрапени със зловредна чужда намеса с идеята всичко това да даде плод след време. Така е оставено за поколенията трайно контролирано напрежение по тези древни балкански места, които, без съмнение, са важна част от човешката цивилизация от хиляди години насам. В друг момент те са били естествен път към сближаване с поредния властелин, решил да забие своя меч по най-славните територии на Стария континент, носещ името на хубава финикийска богиня Европа. 

Януари 2024 г., Силистра – Ниш – Белград – Сремски Карловци – Нови Сад – Силистра 

Йордан ГЕОРГИЕВ